Културното наследство, мислено като съвкупност от недвижими и движими културни ценности, които са носители на колективна (историческа) памет, се превръща от (1)обект на изследователски интерес в (2)начин на изразяване на определено общество, който го отличава от всички останали общества чрез употребата на наследен културен материал. Тази тенденция е отчетливо изявена в почти всички съвременни общества, които в търсене на идентичност преоткриват както собственото си културно наследство, така и това на други култури. Миналото, което много често е определяно като безвъзвратно загубено и затова – упорито търсено, може да бъде употребено по различен начин (което е индикатор за цивилизованост) и за различни цели, но същественото в случая е повишения интерес към културното наследство от страна на много и различни социални групи в рамките на определено общество. Наблюдаваният процес относително лесно преодолява границите на съответната национална държава като се мултиплицира по отношение на други общества и култури, което прави неговата проблематика и значимост за отделните общества „достойна” за международноправна защита. В основата на подобна реакция е процесът на глобализация при който индивидът се изправя пред един прекалено голям, трудно обозрим и свръх-динамичен свят, за да изгради собствената си представа за него, като задължителна предпоставка при осмислянето на отделното човешко съществуване. Поради тези причини той се „затваря” в общности – носители на колективна памет и култура, които са способни да предложат (не само на него) относително отчетлива идентичност и възможност да осмисли собственото си съществуване чрез споделянето на приемливи и разбираеми културни ценности.  Необходимо е да се отбележи, че се променя не само обхвата на културното наследство, но и неговото осмисляне като жива култура, която конституира собственото ни човешко съществуване. Именно в тази мисловна перспектива може да бъде разбран засиленият интерес към културното наследство от страна на водещи международни организации в областта на културата, което е индикатор за адекватност на съществуващите реалности. Действията на коментираните международни организации са свидетелство за загриженост, различна от стандартната институционална заинтересованост, което е повод за специално отношение към правно измеримите резултати от тяхната работа.

1.Културното наследство като обект на правна защита

общия случай, но поне в своите международноправни измерения тя демонстрира повече заинтересованост от обичайната чувствителност към различията и динамиката на културното наследство.
Представено като отделна система, културното наследство се характеризира с действието на няколко ключови подсистеми, които изявяват основните видове наследства като компоненти на наблюдаваната цялост, способни да предизвикат в процес на самоорганизация собственото си актуално състояние. В тази мисловна перспектива културното наследство обхваща нематериалното и материалното - недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на колективна памет и притежават научна и/или културна стойност. Може би към това определение трябва да се добави още една класификация на видовете наследства, която има своите правни основания в отделни международноправни актове, а именно определянето на културното наследство отвъд неговия родов признак – наличието на културна стойност, доколкото отделните наследства представляват интерес не само за културата на определено общество, но и за определени научни дисциплини като археологията, етнологията, историографията,  архитектурата, литературознанието, изкуствознанието, и т.н. В този смисъл можем да отграничим от родовото понятие – културно наследство, отделни видове наследства: (1)археологическото наследство, (2)архитектурното наследство, (3)художественото наследство, (4)книжовно-документалното наследство и дори (5)аудиовизуално наследство, които имат своята позитивно-правна уредба в определени международноправни актове. Представеният обхват на културното наследство е до голяма степен определен от тези правни актове и ще бъде поддържан в тясна връзка с актуалните тенденции не само в сектора, но и в сферата на културата.
Една значима част от коментираните видове наследства постигат относителна автономия, която може да се наблюдава не само в международноправни актове, но и в  правните системи на определени национални държави. Типичен пример в това отношение е археологическото наследство, определяно като съвкупност от материални следи на човешко присъствие и дейност, които се намират в земните пластове, на повърхността на земята или във водните басейни (т.н. подводно археологическо наследство), но също така и като „структури, постройки, групи сгради, разработени обекти, движими и други паметници, както и техния контекст, независимо от това, дали се намират на сушата или под вода” (чл.1 т.3 от Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство - обн. ДВ. бр.70 от 10.08.2004 г.). Неговите представители все по-убедително и аргументирано демонстрират различието на този вид наследство спрямо всички останали видове наследства с надеждата в близко бъдеще да получат специализирана (и може би функционално диференцирана) правна уредба под формата на специален закон по отношение на общия (и в повечето случаи - устройствен) закон за културното наследство. Подобни очаквания има и за архитектурното наследство. Необходимо е да се отбележи, че такива резултати действително могат да се наблюдават в някои национални правни системи.
Коментираните видове наследства могат да бъдат представени като се използват различни критерии за селекция по следния начин:
Критерии за селекция: наличие на материален носител
1.Нематериално културно наследство
2.Материално културно наследство
Критерии за селекция: трайно закрепени за земната повърхност
1.Недвижимо  културно наследство
2.Движимо културно наследство
Критерии за селекция: значим интерес за определена научна дисциплина
1.Археологическо наследство
2.Архитектурно наследство
3.Художествено наследство
4.Книжовно-документално наследство
5.Аудиовизуално наследство
Коректно е да се посочи, че предложената типология на културното наследство, е изградена и отразява актуалното състояние на международноправната уредба на културното наследство. Тя обаче все още не отчита в достатъчна степен динамиката на сектора, доколкото не идентифицира появата на нови форми, които претендират също да притежават статут на културно наследство, но все още не са получили такъв от съответните правни системи.
В това отношение от изключително значение е да се отбележи разширяването на обхвата на културно наследство като предизвикателство за неговото опазване. Подобно развитие е забелязано и от Културната секция на ЮНЕСКО като неговите представители недвусмислено заявяват, че „докато в миналото наследството включваше само монументалните останки от култури, постепенно към него са прибавиха нови категории като нематериално, етнографско или индустриално наследство. Причина за това е фактът, че днес се вглеждаме по-внимателно в човешкия род, в драматичните изкуства, езиците и традиционната музика, както и в информационните, духовни и философски системи, на които се основава творчеството. Затова съвременното понятие за наследство е отворено и отразява всяка частица на живата култура наравно с културата от миналото”.( http://portal.unesco.org/culture/ ).
Необходимо е да се отбележи, че от гледната точка на опазването на културното наследство, наличните към момента финансови и човешки ресурси се оказват крайно недостатъчни за ефективна защита на неговите ценности, което предполага предефиниране както на понятието за културно наследство, така и преструктуриране на системите за защита с оглед на съществуващите реалности. Безспорно подобна промяна би трябвало да има и съответните политическо-правни измерения, за да се осигури наблюдавания процес с адекватна политическа и правна подкрепа като гаранция за неговото успешно осъществяване и значимост за отделените общества и култури. Именно в тази перспектива международноправната защита на културното наследство трябва да се конституира като добре работеща система независимо, че и в момента повечето от правните актове демонстрират определена степен на адекватност по отношение на протичащите процеси в сектора. Констатираната необходимост от промяна на актуалното състояние е информация за размисъл с оглед на едно бъдещо желано състояние както на културното наследство, така и на правните системи чрез които се осъществява неговата международноправна защита.
Разграничението между (1)опазване и (2)(правна) защита е също толкова  значимо от методологическа гледна точка. То колебливо и предпазливо се появява в някои международноправни актове и национални правни системи, без да предизвиква някакви сериозни правни последици, демонстрирайки преди всичко определени терминологични пристрастия по отношение на разглежданите понятия. В тази мисловна перспектива обаче може да се търси оптимизация на системата на културното наследство, като се отграничи процеса на опазване от неговата правна защита. Така например за нематериалното културно наследство опазването означава „прилагането на мерки за осигуряване на жизнена трайност на съответното наследство (б.м. – И.К.), включително неговата идентификация, документиране, изследване, съхраняване, развитие, експлоатация, популяризиране и предаване, предимно чрез формално и неформално образование, а така също и възраждане на различните аспекти на това наследство” (чл.2 т.3 от Конвенцията за опазване на нематериалното наследство – обн. ДВ, бр.61 от 28.07.2006 г.), без да се посочват каквито и да е било възможности за правна защита.
Прави впечатление, липсата на легално определение за защита (не само в тази конвенция), което лесно може да се обясни с третирането на това понятие като синоним на понятието „опазване”. Проблемът е в това, че макар и важни и значими, от посочените действия в цитираното определение не могат да произтекат автоматично каквито и да е било правни последици, за да бъдат евентуално квалифицирани като адекватни или неадекватни при опазването на нематериалното културно наследство. Именно в това отношение е необходимо разграничение между процеса на опазване на културното наследство от неговата (правна) защита, като паралелно протичащи и равнопоставени процеси, които в своето интегрирано (комплексно) действие постигат една обща цел. Действително е необходимо да се замислим, доколко правната защита на културното наследство е операционална система от мерки чрез която се въздейства върху процеса на опазване на културното наследство? Предложените разсъждения обаче са само и единствено информация за размисъл по отношение на една възможна промяна, която би подобрила ефективността на правната защита.

2.Международни организации и правни актове

            Ако обаче се запитаме кои са (в)носители на подобна промяна, ще останем силно затруднени при тяхното определяне. Причината за това положение не е липсата на международни организации в областта на културното наследство, а тяхната многобройност и специализираност. Именно тази особеност не ни позволява да дадем еднозначен отговор при определянето на субекта, който осъществява международноправната защита на културното наследство. При всички случаи обаче трябва да разглеждаме тази категория в множествено число и да говорим за субекти, които в процес на самоорганизация изявяват своята специализирана компетентност/позиция. В този смисъл дължимата загриженост за опазването на културното наследство на международно ниво е „възложена” на множество субекти, които в процес на самоорганизация взаимно се допълват при постигането на определена степен на функционална диференциация по отношение на конкретни дейности и професии.
Международноправната защита предполага една хоризонтално организирана институционална инфраструктура, която осигурява със съответния институционален и нормативен ресурс процеса на опазване на културното наследство. Актуалното състояние на тази защита може би в най-голяма степен се доближава до съдържанието на понятието „интегрирана защита”. Нейната полезност е резултат от комплексно (интегрирано) действие на множество субекти. Всеки един от тях притежава относителна автономия и степен на функционална диференциация, които са  задължително условие за участие в наблюдавания процес. При тази ситуация обаче възниква проблемът с равнопоставеността на различните субекти. Отнесени към родовото понятие „международни организации”, някои от тях са междуправителствени - ЮНЕСКО, а други като например Международният съвет на музеите (ИКОМ) са неправителствени. Техният статут понякога поставя сериозни бариери пред оптималната им комуникация, но същественият проблем за нас е кои от тях да бъдат предпочетени при представянето на международноправната защита на културното наследство с оглед на многообразието от институционални форми? Можем ли например да игнорираме Международната федерация на библиотечните асоциации (ИФЛА) или Международната федерация по информация и документация, преименувана от 1986 г. в Международен архивен съвет (ФИД) за сметка на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС)?  От друга страна – невъзможността на подобно изчерпателно представяне налага избор, който трябва ясно и аргументирано да посочи критерии за селекция.
Изходната ни позиция е да бъдат представени водещи международни организации в областта на културното наследство чрез резултатите от тяхната работа, като привилегированото им положение е измерено през количеството и качеството на техните международноправни актове и стратегическа им роля при реализацията на публични политики в този сектор на културата. Потвърждаването на определени нормативни положения, който са предложени от съответната организация в правни актове на други международни организации е индикатор за нейната адекватност и ефективност. Строго погледнато изборът на международни организации има разнопорядков характер и дори в известен смисъл предполага доктринално насилие, което се отнася преди всичко за вписването на ЕС в обхвата на понятието „международноправна защита”. Въпреки това подобна стъпка е предприета (не без съответните съмнения), за да се покаже институционалното многообразие, което е загрижено не само за културното наследство (в частност), но и за многообразието от форми на културно изразяване. В този смисъл предложението, което намираме за балансирано и до известна степен оптимално с оглед формата на изданието е следното:
1.Съвет на Европа
2.Европейски съюз
3.Организация на обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО)
4.Международен институт за унифициране на частното право (UNIDROIT)
5.Международен съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС)
6.Международен съвет на музеите (ИКОМ)
Правно измеримите резултати от работата на институционална инфраструктура са конкретните международноправни актове. В този смисъл те представляват правна инфраструктура, която осигурява с правно-нормативен ресурс процеса на опазване на културното наследство.
Представянето на международноправните актове следва архитектониката на коментираната институционална инфраструктура на културното наследство, която определя и тяхното сегментиране в съответни на институцията групи. Отделните институции са представени от определен брой международноправни актове, които са подредени хронологично, за да се очертаят актуалните тенденции и динамиката на процесите, свързани с опазването на културното наследство. Предимство имат правни актове с обща компетентност за сферата на културата и едва след тях са представени правни актове, които се отнасят за културното наследство като сектор на културата и/или засягат проблеми на отделните видове наследства.  
Изборът на предпочетените международноправни актове е съобразен с начина им на действие и определен от следните критерии за селекция: 
1.пораждане на правни последици за Република България
2.очаквано действие
3.развитие по темата
По този начин се очертава типологията на правната инфраструктура на културното наследство, чието действие може да се наблюдава при неговата международноправна защита. Тя изисква да се разгледат характеристиките и начина на действие на всеки един от правните актове, които са включени в нейната  организационна структура. В това отношение  специално внимание заслужават следните правни инструменти:
1.Конвенции
2.Директиви
3.Резолюции
4.Препоръки
5.Решения
6.Харти
            Както вече бе посочено по-горе, не липсата на специализирани международни организации в сферата на културното наследство, а отсъствието на синхрон между тях в условията на глобализиращия се полицентричен свят, е сред основните предизвикателства пред ефективната правна защита на културните ценности и опазването им като цивилизационен феномен без аналог или заместител.
С пълно съзнание за необятността на тази материя като особено благодатна за изследователско проучване, настоящият сборник си поставя скромната задача без претенции за изчерпателност да представи постиженията, пропуските и тенденциите, свързани със специфичните модели на правно регулиране и защита на културните ценности, възприети от водещи международни организации като Съвета на Европа, Европейския съюз, ЮНЕСКО, UNIDROIT, ИКОМОС и ИКОМ.
Характерен за всички международни организации в обсъжданата сфера е стремежът към саморегулиране и утвърждаване на собствена визия относно приоритетите и инструментите за правна защита на културното наследство, поради което международното сътрудничество между тях остава единственият доказан способ за редуциране на дублиращи се функции и за преодоляване на евентуален антагонизъм между субектите, натоварени със стратегическата мисия да предотвратяват посегателства спрямо културните ценности с оглед опазването им за идните поколения в този толкова динамичен и глобализиращ се свят.
За целите на настоящия анализ е уместно преди всичко да бъде представена незаменимата роля на Съвета на Европа за утвърждаване на законодателни и административни практики в защита на културното наследство във всички 47 държави-членки на тази международна организация, сред които от 1992 г. насам е и Република България. От международноправните инструменти, изготвени и приети в рамките на Съвета на Европа, ясно проличава концепцията на тази класическа следвоенна международна организация, според която културното наследство представлява фактор с ключово значение за формиране и съхраняване на културната идентичност на всяка общност в условията на развиващи се интеграционни процеси и в контекста на глобализацията, което обосновава централното място на тази материя сред приоритетите на Съвета на Европа.
Ограниченият обем на този анализ определено не предоставя възможност за дискутиране на всички акценти и приоритети в широкия спектър от дейности на Съвета на Европа за правна защита на културното наследство, но независимо дали се отнася за усилията в посока дигитализиране на информацията относно културните ценности, за утвърждаването на културното наследство като ефективен способ за насърчаване на междукултурния диалог и за превенция на междуетнически конфликти, за популяризирането на „Дните на Европейското културно наследство” или за унифицирането на националния правопорядък на държавите-членки чрез приемането и ратифицирането на впечатляващо голям брой Конвенции, безспорно е едно – тази международна организация действително има несравним принос за опазването на европейското културно наследство.
Обяснението за тези постижения на Съвета на Европа в сферата на международноправната защита на културното наследство се крие в самия генезис на тази забележителна международна организация, която е основана през 1949 г. и безспорно е първата с подобен мандат в годините след разрушителната Втора световна война. Очевидно Съветът на Европа със седалище в Страсбург е недопустимо да бъде смесван със Съвета на Европейския съюз или с неговия Европейски съвет, тъй като последните две всъщност представляват институции на една наднационална интеграционна общност, ползваща същите химн и флаг както Съвета на Европа и предмет на анализ в следващите раздели.
Учредяването на Съвета на Европа в резултат на безпрецедентния Конгрес на мира в Хага (Холандия) е извършено с Договора от Лондон от 5 май 1949 г., подписан от само 10 европейски държави, докато към 2007 г. в тази международна организация вече членуват 47 държави (включително страни и с азиатски територии като Русия, Турция, Армения, Грузия, Кипър и Азербайджан), при което единствено Ватикана, Беларус и Казахстан не са ангажирани с членство в Съвета на Европа и следователно не са приобщени към усилията за международноправна защита на културното наследство.
Според чл. 1 (а) от Статута на Съвета на Европа стратегическата мисия на тази международна организация е „да постигне единение между държавите-членки с оглед опазването на принципите и осъществяването на идеалите, представляващи общо наследство и фактор за постигане на социален и  икономически напредък”.
Широко разпространена и не без основание е тезата, че сред основните заслуги на Съвета на Европа е приемането и отстояването през десетилетията на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (последвана от близо 200 инструмента за закрила на човешките права),  както и създаването на Европейския съд по правата на човека със седалище Страсбург. Наред с тези значими постижения следва да бъде посочена и ефективната правна защита на културното наследство в пределите на Стария континент – резултат именно от усилията на тази международна организация.
Прави впечатление това, че списъкът от приети в рамките на Съвета на Европа конвенции, резолюции и препоръки в сферата на културното наследство включва над 50 акта, всеки от които безспорно е допринесъл в една или друга степен за правната защита на този цивилизационен феномен. Конвенциите, приети в рамките на Съвета на Европа, представляват по своята правна същност международни договори, а тези от тях, които отговарят на изискванията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, следва да се считат за част от българското законодателство и следователно да бъдат прилагани с предимство пред онези законови или подзаконови нормативни актове, които им противоречат.
Препоръките и Резолюциите на Съвета на Европа относно правната защита на културното наследство са значителен брой и служат като ценен ориентир за всички 47 държави-членки, макар и да не пораждат правни последици (за разлика от международните договори) в техния правопорядък.
В допълнение към тях следва да бъдат споменати и приветствани многобройните Резолюции и Декларации (без правни последици, но определено допринасящи за активно международно сътрудничество), приети в рамките на Конференцията на министрите от държавите-членки на Съвета на Европа
От този обзор на постиженията на Съвета на Европа е видно, че правната защита на културното наследство е сред стратегическите приоритети на тази международна организация – една констатация, която с пълна убеденост следва да бъде отнесена и спрямо Европейския съюз като наднационална интеграционна общност със свой правопорядък и с единна институционална рамка в сферата на законодателната, изпълнителната и съдебната власт.
Безспорно Европейският съюз със своите 27 държави-членки (сред които е и Република България от 1 януари 2007 г.) продължава да бъде изправен пред множество трудни дилеми и въпроси, сред които: Как да се постигне оптимален баланс между разширяването на ЕС и задълбочаването на интеграционните процеси? Чрез какви способи да бъде утвърдено Европейското гражданство? Как да се култивира толерантност и междукултурен диалог в европейски мащаб?
В този смисъл правната защита на културното наследство не е просто един от приоритетите на ЕС, а се явява стратегически инструмент за индиректното постигане на истинска Европейска солидарност и социална справедливост, а също и за утвърждаване на културното многообразие на Стария континент. Ето защо в навечерието на „Европейската година за междукултурен диалог” (2008 г. е обявена за такава с Решение 1983/2006/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2006 г.) Европейският съюз се намира в период на цялостно преосмисляне на правната регламентация и политиките по отношение на културното наследство с оглед необходимостта да бъде извършен преход от съществуващите многобройни програми и инициативи към издигането на международноправната защита на културните ценности в ранг на „хоризонтална политика” на ЕС – т.е. такава, която налага търсенето на пресечни точки от всички Общностни политики в името на опазването на културните ценности.
Впрочем, още през 1974 г. от Европейския парламент бе приета Резолюция, изтъкваща необходимостта от предприемане на Общностни мерки по отношение защитата на културното наследство, но липсата на готовност сред редица държави-членки да делегират елементи от националния си суверенитет в полза на Общностните институции години наред забавяше еволюцията на правната уредба на Европейския съюз в тази област, докато не бе приет Договора от Маастрихт.
Всъщност от 1993 г. насам чл. 151 от горепосочения международен договор дефинира основните способи за осигуряване на ефективна правна защита на културното наследство в държавите-членки на Европейския съюз: насърчаване сътрудничеството между страните-членки (както и между ЕС и трети страни и международни организации); съобразяване на т.н. „културни измерения” при формулирането и провеждането на всички Общностни политики; насърчаване на културния разцвет в държавите-членки при стриктно зачитане на тяхната национална идентичност и чрез третиране на общото културно наследство като мощен интегриращ фактор. На практика предприетите първоначално мерки на Общностно ниво са с твърде скромни резултати, тъй като са насочени към реставрирането на емблематични архитектурни комплекси като например Акропола в Атина, но постепенно Европейския съюз започна да демонстрира амбиции и капацитет за много по-мащабни инициативи в тази сфера, видно от създадената на 14 февруари 2000 г. Програма „Култура” (решение № 508/2000 г. на Европейския парламент и Съвета), продължена с последващо  Решение на 31 декември 2004 г. и изцяло подновена с Решение  № 1855/2006 /ЕС.
В допълнение към това следва да бъдат споменати и възможностите за подпомагане на правната защита на културното наследство във връзка със Седма рамкова програма на ЕС, Програма “МЕДИА” (посветена на Европейското аудио-визуално наследство), както и разкриващите се такива в резултат на международното сътрудничество със Съвета на Европа (довело до подписването на 5 съвместни Конвенции) и с десетки държави от Африка, Карибите и Тихоокеанския басейн в рамките на „Споразумението от Котоню”.
Европейският съюз за по-малко от две десетилетия се превърна от наднационална интеграционна общност с приоритети в сферата на социално-икономическото развитие, в безспорен лидер при международноправната защита на културното наследство във всички негови измерения: движимо и недвижимо, археологическо и архитектурно, материално и нематериално. В този смисъл с пълна убеденост би могло да се твърди, че Европейският съюз целенасочено полага усилия в международен план за правната защита на културното наследство с оглед превръщането на културните ценности в мощен инструмент за утвърждаване/отстояване на културна идентичност и за провеждане на толерантен междукултурен диалог, а оттам и за постигане на устойчив социално-икономически просперитет. Освен това Европейският съюз вече разполага с водещи позиции в съвременния свят по отношение превенцията и санкционирането на престъпните посегателства и трафика на културни ценности и макар че чл. 30 от Договора за ЕС вменява подобна стратегическа функция преди всичко на отделните държави-членки, тази наднационална интеграционна общност е постигнала изключително много в обсъжданата сфера чрез изграждането на единен международноправен режим.
По отношение на правното действие на нормативните актове на Европейския съюз следва да се има предвид, че наред с цитираните по-горе Директиви и Регламенти, Общностните институции са приели десетки Препоръки, Решения и Резолюции, посветени на правната защита на културното наследство. Последните три категории актове на ЕС не разполагат с върховенство и директен ефект в правопорядъка на държавите-членки, а служат като „жалони”, насочващи нормотворчеството, административната и съдебна практика във всяка от тези 27 държави.
От друга страна, Учредителните договори на ЕС, както и Регламентите на Съвета, притежават атрибутите върховенство и директен ефект, което ги превръща автоматично в директно приложими и задължителни във всяка от държавите-членки на Европейския съюз. В този смисъл следва да се изтъкне, че хармонизирането на българското законодателство в областта на културното наследство с правната уредба на Европейския съюз е необходимо условие за отстояването на високи стандарти в името на една истинска достойна кауза – правната защита на културните ценности и гарантиране на равнопоставения достъп до тях в интерес на всички български граждани, които от 1 януари 2007 г. вече са също и граждани на ЕС, т.е. принадлежат към единното правно, икономическо и политическо пространство, очертано от пределите на тази интеграционна общност.
Тук е мястото да се подчертае, че обзорът на ролята на водещите международни организации като субекти за защита на културното наследство в глобален мащаб не би бил целенасочен и балансиран, ако в него липсваше анализ на постиженията на ЮНЕСКО в тази стратегически важна област. Всъщност, основаването от 44 държави на тази международна организация без аналог в съвременния свят като резултат от проведената през ноември 1945 г. Учредителна конференция е израз на концепцията, че тъй като „войните започват първо в човешкия ум, а едва след това – на бойните полета”, е крайно наложително каузата на мира да бъде утвърждавана чрез култивиране на интелектуална и етична солидарност във всяко общество с оглед своевременно решаване на възникналите конфликти по цивилизован начин, а това безспорно отрежда незаменима роля на културното наследство като инструмент за постигане на себепознание и толерантен междукултурен диалог.
Съгласно Учредителния акт на ЮНЕСКО мисията на тази международна организация е да допринася за постигането на световен мир и за благосъстоянието на цялото човечество чрез развитието на образователните, научните и културни връзки между всички народи, а изтеклите шест десетилетия демонстрираха способността на ЮНЕСКО да се адаптира към динамиката на международните отношения и успешно да осъществява своя специфичен мандат в системата на ООН, а именно – утвърждаването на културно многообразие чрез споделяне между членуващите държави на ангажимента за правна защита на културното наследство в съвременния свят.
Подобно на другите вече анализирани международни организации, на ЮНЕСКО също следва да бъде признато правото да се развива и променя, а тази еволюция е наистина забележителна. Така например през първите десетилетия от функционирането на ЮНЕСКО и в условията на Студената война значителен брой от държавите-членки демонстрираха твърде остра чувствителност спрямо евентуални опити за интервенция от страна на ЮНЕСКО в областта на културното наследство, позовавайки се на рискове от накърняване на културната им идентичност, а това безспорно обрече на неуспех редица иначе амбициозни инициативи за международноправна защита на културните ценности.
Десетилетия по-късно, вече в контекста на безпрецедентния процес на глобализация и приключено идеологическо противопоставяне между двата антагонистични блока, ЮНЕСКО съумя да постигне забележително висока степен на консолидиране на своята правна инфраструктура, подплатена с така необходимата добра политическа воля от страна на държавите-членки.
В резултат на многобройните си постижения в обсъжданата област ЮНЕСКО постепенно се превърна в еманация на идеята, че културните ценности не са просто стоки – предмет на сделки с граждански или търговски оборот, а нещо много повече – незаменим инструмент за подпомагане съхраняването на културната идентичност и на толерантния тон на междукултурния диалог с оглед преодоляване на риска от маргинализиране на отделни уязвими социални групи или етнически/религиозни общности. Истинността на подобна теза пролича по повод мрачната символика, свързана с приемането на Генералната конференция на ЮНЕСКО на „Всеобщата декларация за културно многообразие” в същата година, през която бяха извършени атентатите на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк.
Именно виждането, че глобализацията предоставя необятни възможности за опазването на културното наследство, но и го излага на широк спектър от рискове (например – престъпни посегателства и трафик от организираната престъпност, увреждане или унищожаване в резултат на екологични катастрофи, терористични актове или въоръжени конфликти), е в основата на изключително мащабните усилия на ЮНЕСКО за международноправна защита както на движимото и недвижимо културно наследство, така и на нематериалното такова.
В този смисъл следва да се подчертае, че в рамките на ЮНЕСКО бяха приети едни от най-значимите международноправни инструменти в областта на културното наследство въобще, при което поради правната същност на тази международна организация логично изборът на най-подходящия способ за правна защита падна върху Конвенции, а не върху някои други анализирани по-горе правни инструменти от типа на Резолюции или Регламенти. Конвенциите на ЮНЕСКО са международни договори (осмислянето на които следва да става през призмата на „Закона за международните договори на Република България”, обн. ДВ бр. 97/13.11.2001 г.), допринасящи за утвърждаването на единни правни стандарти по отношение защитата на културното наследство.
Всъщност една част от тези конвенции са ратифицирани от Република България, обнародвани в Държавен вестник и пораждат регламентираните в чл.5, ал.4 на Конституцията правни последици (т.е. представляват действащо право), докато редица други правни инструменти на ЮНЕСКО тепърва следва да добият това качество. В своята съвкупност тези Конвенции на ЮНЕСКО са една от най-надеждните гаранции в съвременния свят, че правната защита на културното наследство ще продължи да заема стратегическо място в дейността на тази еволюираща международна организация с оглед постигането на „глобализация с човешко лице”.
Именно тук е мястото да се откроят постиженията на една друга междуправителствена организация извън системата на ООН – UNIDROIT (Международен институт за унифициране на частното право), чиято мисия е да допринася за модернизирането, хармонизирането и в крайна сметка – за уеднаквяването на нормативната уредба на членуващите 61 държави. Твърде неправилно е да се счита, че тази създадена през далечната 1926 г. (като спомагателен орган на Обществото на народите) междуправителствена организация е ангажирана с унифицирането единствено на Търговското и Облигационното право на държавите-членки, тъй като международноправната защита на културното наследство заема централно място сред приоритетите на UNIDROIT. Както е добре известно, разпадането на завършилото с фиаско Общество на народите (като предшественик на ООН) поставя необходимостта от преосмисляне от ролята на UNIDROIT, поради което тази междуправителствена организация е преоснована през 1940 г. на базата на Статут, представляващ международен договор. Любопитно е обстоятелството, че Република България е сред първите държави, присъединили се към UNIDROIT, със своето членство от 22 юни 1940 г. насам след ратифицирането на Статута. Особено важно е да се посочи, че за периода на функционирането на UNIDROIT в рамките на тази междуправителствена организация са изготвени над 70 проекта за международноправни инструменти в служба на унифицирането на частното право на всички държави-членки, една част от които проекти са обективирани в Конвенции (т.е. международни договори), приети от Дипломатическите конференции на държавите-членки на UNIDROIT, а друга част от тези мащабни научни разработки са в основата на значителен брой Рамкови закони (служещи като модели/образци за вътрешно-правно регулиране), утвърдени от UNIDROIT, а трета група от изработените от UNIDROIT проучвания са послужили на редица международни организации като проекти, на базата на които са приети впоследствие множество международни договори.
Сред основните предимства на UNIDROIT следва да се откроят отличният синхрон между органите на управление, както и правно-техническия подход при унифицирането на националното законодателство на държавите-членки, при който по принцип се предполага политическата подкрепа на страните-членки и проектите за международноправни актове в областта на културното наследство не се ограничават с рамков характер или лозунгоподобни фрази, а залагат на конкретика и изключителна прецизност. Правната същност на конвенциите на UNIDROIT, както и техните последици изобщо не се различават от тези на вече коментираните международни договори, по които Република България е страна.
След като дотук бяха съпоставени постиженията при международноправната защита на културното наследство на четири водещи междуправителствени организации, а именно – Съвета на Европа, Европейския съюз, ЮНЕСКО и UNIDROIT, е повече от уместно да бъде посветено внимание на една забележителна международна неправителствена организация, каквато е ИКОМОС (Международен съвет за паметниците на културата и забележителните места). ИКОМОС обединява повече от 7500 членове (от над 110 държави), организирани в Национални комитети (включващи 4 категории членове) и партниращи с органите на тази неправителствена организация, сред които съгласно чл. 8 от Статута са: Генералната асамблея на ИКОМОС, Изпълнителният комитет/Бюро и Съвещателният комитет, подпомагани от Секретариат.
В съответствие с чл. 4 от своя Статут ИКОМОС е „международна организация, чиято мисия е да допринася за опазването, реставрирането и консервационните дейности по отношение на паметниците на културата”, при което Статутът (приет на 22 май 1978 г. от V-та Генерална асамблея на ИКОМОС) съдържа подробен каталог с легални дефиниции на множество ключови термини в тази сфера. Важно е да се уточни, че целите на ИКОМОС обхващат: утвърждаването му като глобален форум за обмен на експерти и добри практики, изработване на становища във връзка с подготвяни конвенции от водещи международни организации в сектора на археологическото и архитектурно наследство, взаимодействието с държавната администрация във всички страни с оглед изграждането на световна мрежа от документационни центрове с информационни масиви в областта на консервационните дейности, утвърждаването на „Международен ден на паметниците на културата” (18 април), периодично консултиране на ЮНЕСКО относно обектите, отговарящи на изискванията за включване в Списъка на паметниците на културата със световно значение и много други.
Всъщност мисията на ИКОМОС може да бъде най-добре разбрана в контекста на неговото учредяване и утвърждаване. Както е добре известно, доминиращата до началото на ХХ век доктрина счита, че правната защита на културното наследство е строго национален прерогатив (като израз на зачитането на националния суверенитет), поради което международното сътрудничество в тази област се явява немислимо.
С основаването на Обществото на народите, а след това и на ООН, постепенно е възприет радикално различен подход, познат като „културен интернационализъм”, според който международноправните инструменти следва да играят ключова роля при правната защита на културните ценности в глобален мащаб.
Важно е да се уточни, че още през далечната 1957 г. „Първият конгрес на архитектите и специалистите по старинни сгради” настоятелно препоръчва създаването на международна неправителствена организация с мисия да допринася за опазването на архитектурното и археологическо наследство, а вторият подобен Конгрес (проведен във Венеция през 1964 г.) приема 13 Резолюции, първата от които води до създаването на т.н. Венецианска Харта (посветена на реставрационните дейности), а втората поред Резолюция предвижда учредяването на самия ИКОМОС. Характерно за актовете на ИКОМОС е преди всичко това, че те следват средновековната английска традиция (подобно на „Магна Харта”) за регламентиране на универсално значими въпроси по рамков и декларативен начин, без да пораждат правни последици в която и да е държава или международна организация. Въпреки че не притежават правното действие, характерно за международните договори, актовете на ИКОМОС служат като авторитетен ориентир във всяко съвременно общество, а безспорно подобна е ролята им в Република България.
Обзорът на водещите международни организации, ангажирани с международноправната защита на културното наследство, би могъл да добие завършен вид при включването на още един субект на защита, а именно – на ИКОМ (Международен съвет на музеите). Съгласно концепцията на ИКОМ музеите (музейното дело) в световен мащаб притежават ценен потенциал за съхраняване на историческата памет и оттам – за култивиране на толерантност в обществото и за съхраняване на цивилизования междукултурен диалог в служба на мира и закрилата на човешките права и свободи. Безспорно музеите представляват най-подходящото място за среща на настоящето с миналото, следователно те са път към себепознанието във всяко цивилизовано общество и индиректно – мост към формирането на ясна визия за споделено бъдеще. В този смисъл целите на ИКОМ включват утвърждаването на ролята на музеите като пазители на историческа памет, насърчаване на равнопоставения достъп до тях, култивиране на траен обществен интерес към музейното дело с оглед допринасяне за правната защита на културното наследство и за активно сътрудничество с водещи международни организации като ЮНЕСКО, Съвета на Европа и Европейския съюз.
Най-значимото постижение на ИКОМ е приетият на 4 ноември 1986 г. от ХV-та Генерална асамблея в Буенос Айрес „Кодекс за професионална етика”, който бе изменен и допълнен от ХХ Генерална асамблея в Барселона (6 юли 2001 г.) под ново наименование – „Етичен кодекс за музеите” и бе отново изменен на 8 октомври 2004 г. в Сеул. Следва да се подчертае, че приемането и прилагането на този Кодекс представлява повратен момент в развитието на ИКОМ, при което в него са регламентирани минималните стандарти за добри практики в музейното дело, към които всички членове на Международния съвет на музеите следва стриктно да се придържат.
Етичният кодекс е ценен и с това, че без да лишава от гъвкавост и дискреционна преценка членовете на ИКОМ, очертава по ясен и прагматичен начин основните принципи, които следва да бъдат съблюдавани от музейните служители с оглед ефикасно саморегулиране в тази област. Регламентираните от Етичния кодекс принципи са 8 на брой и всички те пряко или индиректно имат за цел опазването на културното наследство чрез осигуряване на висок професионализъм, прозрачност, законосъобразност и предотвратяване на конфликт на интереси в музейното дело. Въпреки че поради естеството си Етичният кодекс на ИКОМ не би могъл да породи правни последици по отношение физически и юридически лица, съобразяването с неговите разпоредби от страна на музейните институции би могло да се превърне в значима крачка напред с оглед отстояването на единни международни стандарти в обсъждания сектор.
Предложеният анализ показва, че международноправната защита на културното наследство е стратегически важна кауза, която налага преодоляване на концептуалните различия между водещите международни организации в името на заедно опознатото минало, споделеното настояще и общото бъдеще.

3.Културно наследство и многообразие от форми на културно изразяване

Културното многообразие е тема, която предлага възможности за анализ на протичащите процеси в тяхната сложност и комплексност, доколкото съдържа в себе си по един или друг начин проблемите на отделната култура. То е и начин на живот, който неумолимо пронизва нашето ежедневие, за да преосмисли споделяните от нас ценности в светлината на бъдещето. Същевременно необходимо е да се отбележи, че многообразието от форми на културно изразяване (което включва и многообразието от инстуционални и правни форми) променя полезното действие на международноправната защита на културното наследство, за да изяви актуални тенденции и перспективи за бъдещето на културата. В това отношение може би най-подходящото заключение е отнасянето на културното наследство към тази нова и убедително налагаща се проблематика – културното многообразие. Този формат изявява действителния потенциал на културното наследство като концентриран израз на ценностната система на определена култура, която общува с всички останали, доколкото е способна да отличи и защити своята идентичност и начин на живот. Именно това условие за равнопоставен междукултурен диалогпревръща културното наследство в обект на засилен обществен интерес и правна защита, чиито конкретни измерения са предложените международноправни актове.